Рисувам те
с остатък от мъгли,
рисувам те
с последното от Него...
Недъгави са четките-
кърви
следата им,
напомняща на бездна...
Следата им
е някаква чарта,
открадната нощес от полиграфа...
Разлята върху листите лъжа
с присъщата природа-
да ограбва.
Рисувам те
по някакъв модел
защото ослепях
за всички други...
Той бе живот.
Присъда.И предел.
Но стана болест.
И не се лекува...
По природа съм родена кучка.
С лая си нахапах и луната.
Не бягай. Все ще ти се случа.
Неизбежна съм. Като проклятие.
В кръвта ми е. Като зараза.
Не се проклинам. Даже се гордея.
До кокал хапя. За запазване.
И върху тръните живея.
И нищо лично. Много ще ме мразят.
Заради ризата. Тъкана от измислици.
Небе да имат, пак ще се удавят.
В мъртвата река. С горчиви истини.
По природа съм родена кучка.
Вятърът целуваше гърдите ми.
Добра съм. Но научена.
Гримирам даже и сълзите си .
Ей, момче,
не успях да ти кажа ,
че в очите ти се разливат портокалови изгреви.
Ще ми се усмихнеш ли
ако ти го извикам,
когато искам да се гоним в дъжда
и да минаваме точно през локвите.
Ще ми се усмихнеш ли,
макар да знаеш, че няма портокалови очи.
И аз го знам,
но какво от това-
очите ти светят и греят
едно такова сладко
и едно така неповторимо ,
защо да не е портокалово ?
...
Ей, момче,
харесва ми тази твоя усмивка,
когато се уморя
да правя сапунени мехури
и искам да се сетя за нещо мило и топло,
почукай на прозорчето ми с нея,
аз ще ти отворя .
Не се сърди, когато мълча,
А скъсай тъжните паяжини
оплели лабиринти в сърцето ми
и после ще ти бърборя дълго
за слънчевите зайчета
и за това
как топвам птъстче
в боровинково сладко
и рисувам по стените най-сладкия захарен памук,
а после боцвам носле
във бурканчето.
...
Ей, момче,
когато отпивам глътка мляко
си мисля за теб и за гласа ти
който гали някак примамващо,
и ми е едно ухилено
когато мога да те слушам
и ми се ръркулва една сълзичка
и искам да ти пратя едно мече,
а всъщност мечето да съм аз и да те нагушкам
все едно съм някое дребосъче
увило се около врата на любимия си герой.
...
Ей, момче,
липсваш ми
и обичам думичките ти-
леко рошави, леко необръснати
и толкова твои.
...
Ей, момче,
може ли да се вдигна на пръсти
и да те целуна по бузата...
Добро утро, малка моя Кармина...
Сънува ли как слънцето облизва устни
с върха на езика си
за да си спомни за нея,
за онази от снощи,
онази с издрасканите шепи,
посипала пепел
по сладките му целувки...
Знаеш ли, то ще я помни
Без да опитва.
Просто така.
Тя не ухае на ванилия.
И на канела, не ухае.
Тя ухае ... на себе си.
Само на себе си.
Кармина... ти крещиш
отвътре.
В мислите си.
И в пулса си заплиташ крясъка.
Заплетен крясък.
Как не те разплетоха рибарите?!
Защо избяга от ръцете им...
Те могат да разплитат
с най-тежката умелост,
миришеща на болка.
Пулсиращо мълчание
се блъска във стъклата
( и издишва спомена за слепи птици)
Мълчиш ли още...
Кой те изкрещя така,
че нямаш вече сили да говориш…
Ако порежа стенещото ти дихание
ще писнеш ли от болка?
Ала как.
Ти цялата си в белези.
И толкова болят,
че нямаш време да поемеш дъх,
да ги оплачеш всичките,
да ги измиеш със сълзите си...
Кармина, ти ли беше снощи
сънното кокиче във постелята на слънцето...
Защо си тръгна после.
Кой ти каза ... че крилатите не ги обичат…
Кармина, летиш ли?
На криле от огън.
Този , който те открие
ще те хване
без да те улавя...
Само съблечи страха си...
