Кармина, ти ли беше снощи сънното кокиче във постелята на слънцето...

Добро утро, малка моя Кармина...
Сънува ли как слънцето облизва устни
с върха на езика си
за да си спомни за нея,
за онази от снощи,
онази с издрасканите шепи,
посипала пепел
по сладките му целувки...
Знаеш ли, то ще я помни
Без да опитва.
Просто така.
Тя не ухае на ванилия.
И на канела, не ухае.
Тя ухае ... на себе си.
Само на себе си.
Кармина... ти крещиш
отвътре.
В мислите си.
И в пулса си заплиташ крясъка.
Заплетен крясък.
Как не те разплетоха рибарите?!
Защо избяга от ръцете им...
Те могат да разплитат
с най-тежката умелост,
миришеща на болка.
Пулсиращо мълчание
се блъска във стъклата
( и издишва спомена за слепи птици)
Мълчиш ли още...
Кой те изкрещя така,
че нямаш вече сили да говориш…
Ако порежа стенещото ти дихание
ще писнеш ли от болка?
Ала как.
Ти цялата си в белези.
И толкова болят,
че нямаш време да поемеш дъх,
да ги оплачеш всичките,
да ги измиеш със сълзите си...

Кармина, ти ли беше снощи
сънното кокиче във постелята на слънцето...

Защо си тръгна после.
Кой ти каза ... че крилатите не ги обичат…

Кармина, летиш ли?
На криле от огън.
Този , който те открие
ще те хване
без да те улавя...

Само съблечи страха си...